Първото национално изследване за готовността на училищата за внедряване на изкуствен интелект (обхванало над 12 000 ученици, учители и директори от 63 училища в страната) показва, не стартираме от нулата, но се движим на различни скорости.
Готовността не е „имаме ли технология". Тя е способността на училището като организация да използва ИИ устойчиво, безопасно и педагогически смислено. Моделът разглежда всеки компонент през три аналитични нива — базово (<3.0), функционално (3.0–3.99), интегрирано (≥4.0).
Анализът на резултатите очертава няколко системни противоречия между самооценките и реалното поведение в училищната среда. Тези разминавания показват разлика между наличните ресурси на институционално ниво и ежедневното им възприемане в учебния процес.
Грамотност за ИИ при учителите: М = 4.20. Реална педагогическа практика: М = 3.62. Разликата от 0.58 пункта се откроява най-вече в дизайна на задачи, оценяването и критичното обсъждане в клас.
„Учителите с инициатива получават подкрепа“ - М = 4,70. Но „Процедура за докладване на неетична употреба на ИИ“ - М = 2,92.
Учителите оценяват технологичната готовност високо — М = 4,46, докато учениците оценяват реалния си достъп по-ниско — М = 3,25. Това означава, че наличието на системи и техника трябва да се подобрят, че учениците могат лесно да използват интернет и ИИ инструменти за учене.
94.7% използват ИИ, като 6.5% посочват училището като място, където са се научили как да го правят. При ежедневните потребители делът на научилите се сами достига 60%, докато ролята на училището остава ниска.
Индексът на заместваща употреба нараства от 1,60 при учениците, които не използват ИИ, до 3,56 при ежедневните потребители. Паралелно с това саморегулацията намалява и е най-ниска при учениците, които използват ИИ всеки ден.
Само 24.7% казват: „Да, в моето училище има правила за ИИ“. Точно 53.5% са отговорили „Не съм сигурен/сигурна“. Когато правилата не се разпознават, те практически не съществуват и не работят.
Подробен визуален разрез на основните открития от данните, разпределени по трите целеви групи на изследването.
Употребата е нормализирана. Образователната система все още не води процеса. Заместването на усилия расте правопропорционално на честотата на ползване. Висока декларативна критична грамотност срещу реална функционална зависимост.
Разлика между теоретично знание (4.20) и реална практика (3.62). Сериозна възрастова поляризация сред колегиите. Огромен натиск върху методите за оценяване и спешна нужда от практически, а не от общи, теоретични обучения.
Налице е стратегическа визия, но липсват ясни оперативни процедури. Културата на подкрепа за иновации се сблъсква с пълен дефицит на механизми за контрол на риска. Етичната готовност остава блокирана в базовата аналитична зона. Топ заявки за помощ и регулация директно към МОН.
Хоризонтите не са строго линейни — могат да се развиват паралелно. Разграничението помага за по-реалистично планиране и адресиране на спешните дефицити, без да се смесват с дългосрочните цели.
Изследването комбинира количествени и качествени методи. Количественият компонент е анкетен (3 паралелни инструмента); качественият — 12 фокус групи с ученици, учители и ръководни екипи.
За 53 училища има данни и от трите масива, което позволява триангулационни наблюдения на ниво училище (ученици–учители–лидери). Извадката не е статистически представителна за всички училища в страната; резултатите следва да се интерпретират като диагностична картина на участващите институции.
Концептуалната рамка стъпва на международни модели — DigComp, DigCompEdu, UNESCO AI Competency Frameworks, AILit Framework, SAMR, TPACK, Diffusion of Innovations.